Това стихотворение е на една млада авторка на име Илияна Мечкова, която ми писа преди няколко дни на електронната поща и го сподели с мен. Незнам защо, но много ми допадна като съдържание и реших да го споделя с вас (естествено с нейно разрешение) и се надявам, че ще ви хареса

А за Илияна… мога да кажа, че е много хубаво момиче и вярвам, че един ден ще срещне истинската любов… Както и всички ние (надявам се )

До “приятелите”…

за същите, които ги нямаше когато бях сам. За тези които не бяха до мен, когато сърцето ми се раздираше от мъка, за тези които се подиграваха с чувствата ми, за тези, които ми се смееха, когато им помагах, за тези които ме унижаваха, когато страдах за тях… За същите!

Видяхте ме най-сетне унижен…

Видяхте ме най-сетне унижен,
предаден и разпънат, и напуснат…
И всички се отрекохте от мен,
припомняйки ми притчата с Исуса.
Вися сега на кръста и със жал
от него гледам вашта паплач мръсна.
И с устни питам: кой ме е предал,
не вярвайки, че утре ще възкръсна?
И с поглед питам: кой чрез мойта смърт
на Юда с ореола чер ще свети?
Трийсте зли сребърника с гняв лъщят
на всекиго един от вас в ръцете.
И всички, недочакали дори
и първите петли да се обадят,
сте ме посочили: “Върви и мри!”
…От вас разпънат, днес за вас пак страдам.
Измъчва ме ужасният въпрос:
зли, грешни, ваяни от мрака люде,
дали си заслужавате Христос,
след като спи у всичките ви Юда?
Простени да сте! Мога да заспя
спокоен над мътилката ви гъста.
На този свят е нужна и тълпа,
върху която да израсне кръста.

След толкоз дни черни и нощи…

След толкоз дни черни и нощи, до бяло
нагряти от мъка, която жежи,
аз идвам от ада - главня изгоряла,
запален вик, стенещ гняв: “Още съм жив!”
И още ме има! И още съм тука -
напук на душмани, на тъмни души,
на камък не джама - душата ми пукнал
със дупка несрастваща… Още съм жив!
Още по тази земя грешна щъкам
с товара си, който от мен по-тежи,
под който издъхвам, додето го мъкна,
но който с гласа ми пей: “Още съм жив!”
Не сте ме убили, нещастници празни!
Не сте ме сразили с одумки-лъжи!
Ще съществувам и ще ви лазя
по нервите тънки: “Още съм жив!”
Ще идвам в съня ви - вампир - да ви стряскам!
…Не дойда ли някоя нощ, онемял,
не ви ли събудя с юмрук (или с ласка!),
елате при мен със разплакани маски
да проверите дали съм умрял.

До “любимата”…

за същата… за тази която не ме разбра, за тази която не желаеше да ме разбере, за тази която бягаше, когато сърцето ми страдаше, за тази която не ме изслушваше, когато имах нужда, за тази която се подигра с чувствата ми… За същата!

Лъжа ли беше първата ни ласка…

Лъжа ли беше първата ни ласка?…
Или за ласки само бях мечтал?
Затуй ли нощем все насън ме стряска
един копнеж - роден, но неживял?…
Със теб си имах някога огнище.
Там греех две премръзнали ръце.
Гордеех се пред всички с него: “Вижте,
от туй е топло моето сърце!”
Домът ми беше толкова уютен!
Бедняшки, ала спретнат беше той.
Едно дете люлеех там на скути
и тоз немирник беше мой и твой.
И мой бе оня щъркел, дето лятос
под нашия въртеше своя дом.
И моя беше ти, заради която
света бих минал три пъти пешком!…
Но моя бе и мъката, а нея
не слагах под глава, когато спях…
И този дом измислен тя отвея,
и този дом измислен стана прах…
Затуй към всеки светъл чужд прозорец
издигам днеска последа си ням
и радвам се, че вътре има хора -
дечица, смях, огнище има там!
Аз всяка чужда радост съм обсебил -
деца ли срещна - милвам с две ръце.
Светът е мой…Но ако те има тебе,
как пълно би било това сърце.

Последното писмо

Ти ли ми отне топлината,
че е тъй студено днес у нас?
Няма с туй да станеш по-богата,
нито сиромах ще стана аз!…
А пък можеше ти толкоз леко
да ме стоплиш с двете си ръце!
Колко обич трябва на човека?
Колко сбира живото сърце?
Но аз имам мъка, дето пари,
лист неписан и безсънна нощ,
но аз имам вяра и другари -
те ми дават и крила и мощ!
И кога ми стане много тежко,
аз отново пак ще ги сбера -
ще им кажа всичко най-човешки,
те са свои - те ще разберат!
Ще повикам мъката си стара,
тя ще капне мълком на листа,
ще запаля със другар цигара…
Не, не съм самичък на света!
Имам радост, имам скърби тежки
и един огризан молив стар…
Да скърбиш е винаги човешко,
нечовешко - да си без другар!

Изтрих те с двойна гума от сърцето си…

Изтрих те с двойна гума от сърцето си
като ненужна правописна грешка.
Но скъса се хартията там, гдето ти
оставила бе нещо страшно тежко.
През дупката днес духа само вятърът.
Да, вятърът на зла обида духа.
О колко ли е скъсана душата ти,
изтрила толкоз образи! Тя, куха,
навярно зее накъде дълбоко в теб
( ако изобщо още съществува )!
Обидно е! И грозно и жестоко е
с такива думи с теб да се сбогуваме.
Със теб - мечтата, любовта, утехата,
която сам създадох в свойте нощи.
Но ти бе само на мечтата дрехата.
А със самата нея - нищо общо…
Изтрих те от душата си. Завинаги!
Но само теб - пародия на обич.
Оназ, Мечтата жива, неизстинала,
остава да върви пред мен. До гроба.

До себе си…

за същия… за този който беше неразбран, за този който ще остане неразбран, за този който преживя болката сам, за този който ще умре сам… За същият!

Когато си на дъното

Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш

Всички по-горе цитирани стихове са писани от Дамян Дамянов. Един страхотен поет, по който бях запален от един нов човек в моя живот, за което й благодаря