Живяла в океана една малка синя рибка, която била ужасно самотна и мечтаела един ден да срещне някого с когото да плуват заедно из коралите и да се радват на рибешкия си живот. Но нямало никой и малката синя рибка седяла и по цял ден творяла фигури от корали.
Тези фигури олицетворявали душата на малката рибка, пресъздавали живота й – тъжно изглеждащи и самотни… сякаш всички плачели. Но хората ги харесвали и идвали от всички краища на окена, за да ги видят, без всъщност да осъзнават с каква болка са били създадени. Но на синята рибка й харесвало, че болката й все пак носи щастие на другите. И творяла, творяла… във всяка малка фигурка тя поставяла и част от душата си, част от любовта си… докато накрая не останало почти нищо. Борела се да запази и малкото любов, която й била останала… измисляла си причини и начини, за да я поддържа жива, но злобата на останалите я замествала с гняв и омраза. Омраза към света в който живеела, омраза към всички, които я тъпчели… Това сякаш бил единствения начин да оцелее, единствения изход…
Но тя не искала да бъде егоист, не искала да става като тези, които ненавижда. Обичала ги въпреки всичко им отвръщала на злобните закачки с искрена усмивка.
Един ден при фигурките от много далеч пристигнала друга рибка – розова, с красива опашка и още по-красиви очи. Нещо в малката синя рибка трепнало, събудило се от дълбок сън и всячески се опитвало да излезне и да крещи, да крещи че е живо, че е готово да живее и да трепти както никога до сега.
Сърцето на малката рибка биело лудо, очите и блуждаели из пространството, а усмивката й не слизала от лицето… била като омагьосана… вече нищо не я интересувало – нито лошите риби около него, нито дори фигурките… Била важна само розовата рибка, чиято красота не можела да се сравни с нищо друго.
Всеки ден пращал на розовата рибка целувки по вълните, разказвал й за чувствата си, за мечтите си – как искал да бъде с нея, как искал всяка сутрин да я буди с целувка, а нощем да я прегръща докато заспи.
Един ден прекрасен ден розовата рибка също му пратила целувка по вълните. От тогава малката синя рибка бил най-щастливата в целия океан – плувала си и си подсвирквала, пеела си песни и си танцувала. Не съществувало нещо, което да може да й развали хубавото настроение… била щастлива… щастлива като малко дете.
И тогава малката синя рибка разбрала… че има мечта… мечта – да я срещне, да я прегърне и тихичко да й прошепне „Обичам те!“.
„Щастието не е крайна спирка. То е начин на пътуване.“
/* А сега, моя малка сладка рибке, надявавам се разбираш, че не се шегувам */
„Мара” ти рекох в скайпа,
