Последното от много, неразбрани писма…
Здравей, миличко. Исках да ти кажа толкова много неща, но така и не намерих сили. Когато съм с теб забравям всичко и единствената ми мисъл е този миг да продължи колкото се може повече. И въпреки, че за всичкото това време през което бяхме заедно ти не ме разбра, аз те обичах… обичах те и мечтаех за нас двамата… мечтаех за нашето бъдеще, за това какво можем да постигнем заедно… за нашето щастие… Ти не споделяше мечтите ми… мислеше за бъдещето, но за бъдеще, в което аз нямах място. Не те упреквам! Знам какво си преживяла, знам че е трудно да се довериш отново на някого, но се надявах, че с времето ще свикнеш… ще ме обикнеш, ще повярваш че желая само и единствено щастието ти.
Не съм сигурен дали мога да продължавам така – да обичам някого, който не изпитва нищо към мен… разбираш ли?… не виждам бъдещето!
Понякога ми се искаше да можех да прочета мислите ти… да разбера какво изпитваш към мен… искаше ми се да се погледна през твоите очи. Дали там виждаш просто някого с когото да си запълваш времето или човек с когото истински желаеш да бъдеш. Защо никога не ми казваше какво мислиш за мен?… защо научавах всичко от приятелките ти, а не от теб?… защо не ми споделяше, когато се чувстваше обидена от постъпките ми?… Всичко можеше да бъде различно, ако просто говорехме… а ние никога не говорехме за нас… Как можех да знам какво обичаш, какво харесваш, за какво мечтаеш, когато ти не искаше да говориш за това с мен… Толкова ли сме си чужди? Толкова ли ми нямаш доверие?
Седя сега на леглото си, пиша ти това писмо и мечтая отново да видя усмивката ти… да докосна ръцете ти, да ме погледнеш с онзи поглед с който ме гледаше в началото… Къде изчезна този поглед? Защо вече не светят очите ти, когато ме видиш? Защо дори, когато не сме се виждали дълго време, ти не се радваш на присъствието ми? Сякаш всичко за теб е просто един навик… Сякаш за теб няма значение с кого си – важното е с някого да си запълваш времето. Толкова ли знача за теб – просто, нещо което да изхвърлиш след като нямаш нужда от него… предмет?!
Знам. Права си. Твърде чувствителен съм… и искам твърде много от живота… дали? Винаги съм искал само едно – някой да е до мен, да ме обича истински… да знае във всеки един момент какво изпитвам, да знае какво обичам, какво мразя. Ти дори не опита да ме опознаеш… не пожела.
През цялото време гледаше на мен като на нещо преходно, нещо което скоро ще свърши…
Не мога повече така, миличко! Обичам те! Обичам те до болка! Обичам всяко твое движание, всеки твой мъничък жест, но не мога да живея повече така.
Сигурно, никога няма да видиш това писмо, но имах нужда да го напиша. В началото мислех да ти го дам, за да видиш какво чувствам. Никога не ме попита „Как си? Добре ли се чувстваш?“ „Как прекара деня?“ … теб не те интересуваше… за теб нямаше значение… Боли ме само като си го помисля, но това е реалността – ти просто си такава и не мога да те променя, не желая. Дали някога ще започнеш да ми вярваш, да ме обичаш… дали бих могъл да издържа…
Надявам се някога да намериш човек, когото да обичаш, човек с когото да си истински щастлива. Молех се това да съм аз… чувствам, че не съм и ме боли.
Моля те, прости ми и ме дарявай от време на време с красивата си усмивка…
„Любовта не се състои в това двама души да се вторачат един в друг, а в това те да гледат в една посока.“
Коментари