katsarov – Web Development

Седях сам върху студената скала и гледах залязващато слънце … Гледах замислено последните слънчеви лъчи, които бавно се скриваха зад хоризонта. Сълзите се стичаха по лицето ми … усетих соленият им вкус когато достигнаха устните ми … Какво ми става!? Не бях плакал толкова дълго, че вече бях забравил какво е усещането. Но защо сега? Защо точно сега, когато би трябвало да съм щастлив? … Отново онова усещане за самота, което ме обхващаше, когато тя не бе до мен … Защо е толкова ми е трудно без нея?…
Тя беше някъде там с някой друг… Надявах да дойде при мен, да ме прегърне, да изтрие сълзите от лицето ми, да хване ръката ми и да ме целуне нежно, да прошепне “Вече съм тук.” … но … нея я нямаше … не идваше, а аз продължавах да седя на студения камък и да гледам по пътя от където трябваше да дойде …
Слънцето вече беше залязло, а с него и последната ми надежда да я видя. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето ми … Някои падаха върху скалата и оставяха малка следа… Искаше ми се да останат там завинаги, за да ми напомнят какъв съм глупак, че за пореден път оставих чувствата си да натделеят над разума. Но те щяха да избледнеят, да изчезнат … да бъдат забравени… И аз като тях ще се превърна в един от многото хора ранени от чувствата, от това че не могат да бъдат с любимия човек, ще се изгубя в тълпата и никой няма да ме помни… ще бъда сянка, бегъл спомен от миналото, който рано или късно щеше да избледнее на фона на други хора. Искам да оставя следа, дори и малка, но следа … да почувствам че съществувам, да знам че дори след мен пак ще съществува моята следа…
Къде си, слънчице? Защо не си до мен в този момент? Защо не стигат думите, за да опиша това което чувствам?!…

…Поредният чувствителен глупак бавно вървеше по тъмната улица осветявана единствено от звездите, а сълзите продължаваха да се стичат по лицето му …